Колцина имат сметище в задния двор... Името им е милион...

 ...-Районът, Язаки Сан, е много добър. Намира се на 8 километра от центъра на града. Има транспорт. Наблизо е планината. Това е сделката на живота Ви. - каза брокерът.
Язаки Сан помисли още малко, чудеше се защо толкова изгодно намира земя толкова близо до столицата. Това го караше да бъде скептичен. Но документите бяха безспорни, проверени юридически, статутът на имота проучен десетилетия назад. Всичко беше наред. Така Язаки остави съмненията и подписа договора.
Три месеца по-късно - когато дойде годишната му отпуска, той пристигна в София, за да влезе за пръв път в новата си къща. Напрежението в Япония беше огромно. А в България - рай. Как хората не бяха открили досега тази страна. Далечко беше, но пък чист въздух и спокойствие, и всичко това в Европа.
Къщата напълно отговаряше на снимките. Продавачът не бе непочтен. Всичко си беше наред, дворът беше в отлично състояние. Язаки усещаше, че е направил добра сделка. Заспа сладко първата си нощ в Сухият дол.
На сутринта се събуди от неприятна миризма. Реши, че сигурно някой боклукчийски камион се е повредил и е изсипал товара си наблизо. Отвори прозореца, и една още по-мощна и непоносима смрад го заля. Очите му се насълзиха. Но никакъв камион наблизо не се виждаше. Вместо това духаше умерен вятър, който сякаш именно той донасяше миризмата.
След като се пооправи и изми, не успя да закуси, защото вероятно щеше да повърне, излезе от двора си и отиде до съседа да попита какво става. Появи се една баба, която очевидно не говореше английски, а неговият собствен български беше доста ограничен. За лош късмет, и в следващите няколко къщи само баби и дядовци намери. Накрая все пак попадна на един знаещ английски - пак дядо, но навремето бил учител. Та можа да попита.
-Какво става, от къде така мирише? - попита Язаки.
-Вие май сте нов тук. - отговори дядото.
-Да, вчера пристигнах, купих си къща преди 3 месеца, и сега идвам да си почина в нея.
-Тук не е много за почивка. Май сме повече за екстремен туризъм.
-Защо? - учудено попита японецът.
-Ами защото противогазът е елемент от екстремна ситуация. - каза дядото.
-Нищо не разбирам...
-Този, който ти продаде имота, не ти ли каза за бунището?
-Не, какво бунище? - изненадата на Язаки бе огромна по 2 причини. Първо, защото бунището бе технология, забравена от поне половин век в Япония, и второ - защото никъде на картата около имота му нямаше отбелязан подобен обект. А той бе прегледал внимателно картата.
-Тук е депото за битови отпадъци на столицата. Хиляда тона на ден идват. Ей там - зад хълма. - дядото посочи точно в посоката, от която идваше вятърът.
-Но това е изумително! - възкликна Язаки - Гледал съм този район, преди да купя къщата. Там няма отбелязано сметище! Има земеделски земи.
-Да, така е по закон. Сметището не съществува по закон. Има го само на истинско...
-Как може нещо, дето го няма по закон, да го има на истинско?
-Може, може, тук всичко може. Ела, ще ти дам адреса и телефона на едни хора, които ще ти обяснят. Не ходи при кмета...
Старецът влезе, донесе един лист и написа нещо на него. Язаки без да го погледне го прибра в джоба си, и тръгна веднага към кметството. Мислеше, че не е чул правилно, или английският е объркан, и човекът му е казал да отиде при кмета да попита. В Япония обикновено хората говореха за проблемите си с общината. И тук трябваше да е така.
Кметството беше поизоставена сграда. На входа го посрещна не много учтива секретарка, която не знаеше английски. Но очевидно бе впечатлена от външния му вид на азиатец, та гледайки го втренчено, се обади по телефона. След малко слезе млад човек, добре облечен, който говореше английски:
-Здравейте, г-н Язаки Сан, аз съм заместник-кметът Пирончев. Заповядайте в кабинета ми.
Кабинетът - разположен на втория етаж, се различаваше значително от мизерната обстановка при секретарката на входа. Изключителен лукс, широта, поглед към планината. И добре затворени прозорци, както и климатик със специален филтър. Такива скъпи устройства се ползваха рядко дори в Япония. Но резултатът се усещаше - чист въздух.
-Кметът го няма, той е при градския кмет. Но аз съм готов да Ви помогна... - каза Пирончев.
-Тук се диша. - каза Язаки.
-Да, климатикът е добър - японски.
-Имам проблем, г-не. Възможно е да са ме излъгали като са ми продавали имота и затова дойдох при вас да се допитам.
-Понякога стават измами с имоти. Но в нашия квартал не е имало от поне 10 години.
-Всъщност, имам в предвид ситуацията около имота ми. Като ми го продаваха, на картите не беше отбелязано депото за битови отпадъци. Очевидно самото му наличие значително променя нещата и условията на сделката.
-Не се тревожете, г-н Язаки, това е временен проблем. И кметът на селото, и кметът на града, и правителството са решили вече този въпрос. Сметище скоро няма да има, а дори в момента проблемите с него са епизодични - при доста рядка комбинация от ветрове и температури.
-Един съсед ми каза, че сметището съществува, въпреки че го няма на законната карта.
-Това е малка административна неточност, която е възникнала в годините. Но тя ще се изчисти съвсем скоро. На мястото на сметището ще има парк, както е и по план.
-То по план там са земеделски земи? - попита Язаки, съвсем изненадан, че от сметище стигнаха направо до парк.
-Да, така е юридическият статут, но земеделската земя може да се засади с дървета и да се направят алеи. Ще има парк. Работим вече по него. Днес просто лош късмет сте имали, но такива дни са редки. Нашето село е едно от най-добрите места за живеене в България.
-Вие къде сте, г-н Пирончев? Къде е къщата ви, на коя улица?
-Аз... Аз всъщност живея в града.
-Защо?
-Ами, аз все още нямам пари за къща тук. Скъпи са, а аз съм млад служител. Затова съм в апартамент в града. Но мечтая за деня, в който ще спестя, за да се преместя.
-Да, разбирам. Ами благодаря тогава...
Язаки излезе и се прибра в дома си. Следобеда се разходи до Столицата, където разгледа някои старини. Върна се, и установи, че миризмата все още не си е отишла. Не си отиде и на следващия ден, и на по-следващия. После дойде един ден с малко по-малка миризма, и после пак същото. Отиде пак при пенсионирания учител. Онзи му каза:
-Казах ти да не ходиш при кмета. Отиди при тия момчета дето ти дадох адреса...
Язаки се разрови из джобовете, но не намери листчето. Трябваше да се върне до в къщи, където беше другата му жилетка. В крайна сметка се озова пред една обикновена къща. До звънеца, освен името на семейството имаше и втори надпис: "Сдружение за здраве в Сухият дол". Позвъни.
Отвори му интелигентно изглеждащ мъж на средна възраст с доста добър английски. Покани го вътре. Още преди да беше попитал нещо, онзи му каза:
-Вие, г-н Язаки сте първият японец тук, но не и първият изненадан нов жител на Сухият дол. Не мога да ви зарадвам с нищо. Може да се каже, че сте направили грешна инвестиция. Макар че така пък сте помогнали на още един човек да избяга от тук. Спасение няма...
-Но заместник-кметът...
-И той, и кметът, и големият кмет в града, и Премиерът, дето преди беше кмет, и предният кмет, и по-предният, и министрите, и депутатите - всички - всички те са политици, и просто лъжат. Спасение тук няма.
-Но все пак заместник-кметът каза, че скоро това сметище няма да съществува.
-От около 30 години все някой казва това...
-Но как е възможно подобно нещо? Тук е Европа. Нямате ли планове за развитие, програма какво кога ще стане? Сметища по Европа няма.
-Картата, която казва, че сме в Европа е точно толкова достоверна, колкото картата с липсващото на нея сметище. Има един военен принцип - ако картата и теренът се разминават, вярвай на терена.
-Нищо не разбирам, обърквате ме, а сега и тези военни сентенции. България е в Европа географски, член е на Европейския съюз. Какво друго е Европа?
-Вижте, г-н Язаки, ще ви разкажа малко по-подробно всичко, надявам се да разберете в общи линии ситуацията.
Значи, преди около 30 години - докато още сме били недемократична държава, Партията е взела решение тук да има сметище. Решението само по себе си е абсурдно, защото не може да поставяш сметище на 8 километра от центъра на града, и то на място, от което ветровете духат към града...
-Значи ветровете постоянно така духат, а не по изключение.
-Да, така е. Градът ежедневно получава обратно изпаренията от собствения си боклук.
Така самото разстояние е късо, ветровете неблагоприятни, а освен това сметището е съвсем близо и до близкия курортно-лечебен град с минерални води Банкя. Всъщност дестилатът от отпадъка изтича във водосборната зона на минералните извори.
Изобщо, трудно може да се намери по-неразумно място от това за сметище. Но някога си, Партията го е направила, и всички след нея само го разширяват.
След като дойде демокрацията си мислехме, че има шанс нещата да се променят. Имахме право да гласуваме, политиците непрекъснато обещаваха промени. Но никой нищо не направи. Сметището се разраства по системата на "неизбежното зло". Никой не решава фундаментално проблема с боклука, периодично избухват кризи с него, и единственото спасително решение е да се разшири депото в село Сухият дол. Винаги това е временно решение, искат само няколко месеца - колкото да задвижат радикалното решение. И така вече 30 години.
Както правилно сте видели на картата, такова сметище юридически не съществува. И това наистина е така. Чрез много на брой съдебни дела и административни борби, ние успяхме да затворим депото. Доказахме както огромната му вреда, така и многократното препълване на началния му проектиран обем. Съдът отсъди в наша полза и депото по закон е затворено. Затова го няма на картите.
Но при поредната боклучена криза, кметът отново го отвори - без правно основание - по същество незаконно. В момента това тук да се вози боклук е толкова законно, колкото и да се вози и стоварва в центъра на града.
Перспективата не е благоприятна. Всякакви алтернативни решения са само на думи. Завод за боклука например строим вече 20 години. Има десетина първи копки. Заводът за боклук стана средство за подигравка дори от страна на опозицията. Нейният лидер наскоро "преряза лентата" на новия завод за боклук - за да докаже, че управляващите не са изпълнили обещанията си. Преряза лентата на едно голо поле. Но и той цели единствено популярност, а не решаване на проблема. Като беше на власт не направи нищо... - безстрастно завърши мъжът.
На Язаки му дойде малко в повече. Такава бъркотия не бе и сънувал, че е възможна. В крайна сметка, в Япония хората се самоубиваха за една лъжа, а политици падаха заради неизпълнено обещание. А това беше някакъв зомбиран сюрреалистичен политически пейзаж... Все пак, една надеждица проблесна:
-Но все пак, вие сте член на ЕС. Това е безспорно. Законите на ЕС важат тук. В Германия или Франция такова нещо не може. Как се случва така?
-О, Вие г-н Язаки искате още от истината. Хареса ви, и не можете да и се насладите... - усмихна се мъжът.- Ще бъда щедър с Вас.
И Европа е не по-малко ангажирана от нашите политици. През половин година тук идват евродепутати да гледат. Вървят и служебни комисии постоянно. Всички са отвратени и възмутени. Казват, че нещата трябва да се променят. Стигнахме дори до Комисията по жалбите на Парламента. Там не остана човек, който да не ни симпатизира, като изключим собствените ни депутати...
-Чакайте, не ви разбрах сигурно английския - казвате вероятно, че никой не ви симпатизира, освен собствените ви депутати?
-Не, г-н Язаки, симпатизират ни всички, освен собствените ни депутати, които всячески се стремят да потулват нещата и да пазят правителството и кмета.
-Но нали сте демокрация. Вие ги избирате, те трябва вас да защитават.
-Да, така е по закон, но нали видяхте картата...
Язаки онемя.
-Та да си довърша, че то това че нашите депутати ни пречат, е най-малкия проблем, ще видите. Та всички ни симпатизират, едни изказвания мощни имаше, комисарят се включи, обещаха мониторинг и глоби, ако не се реши проблемът. Но до сега няма нищо. Само инспекции, съчувствие, и още повече инспекции, и още повече съчувствие. След представянето ни в Парламента, тръгна процедура да се отпуснат 15 милиона евро за проучване на ситуацията. Процедурата по отпускането ще е 3-4 години, после проучването - още толкова. В крайна сметка, оказа се, че евро чиновниците си намериха повод от нашия проблем, да усвоят още пари за себе си...
Язаки нямаше какво да каже. Вече му беше жал повече за тия хора тук, отколкото за зле вложените собствени пари.
-Не може да има такава държава. - каза той - Това не е държава. Как може всичко по толкова абсурден начин да се случва?
-Очевидно има и такава държава, и може да се случва...
-Защо тогава просто не издигнете някой от своите - изберете го за кмет, съветник, депутат, и лека полека се борете. Не гласувайте за политиците.
-И това опитахме, г-н Язаки. Но знаете ли колко хора останаха тук? Николко. Все повече млади напускат, остават старци, дето не ходят да гласуват. Вече не ги интересува и собственият им живот, защото е изтекъл. Дори по-младите - дето ги интересува, са вече отчаяни от абсолютно никаквата промяна след толкова гласувания и години на безсилие. Децата, които се родиха преди 30 години, вече са пораснали. А сметището още е тук, и продължава да се трупа ли трупа...
-Вие доказвате, че е възможно да съществува общество без надежда. Това е уникално...
-Знаете ли кое е най-смешното, г-н Язаки? Някои от нас вече се забавляват. Забавляваме се на глупостта и на кмета, и на големия кмет, и на правителството. Тези хора не виждат, че изсипват боклука в собствения си двор. А какво става с един град, в който изсипваш боклук?
-Целият град ще стане сметище...
-Именно. Политиците са късогледи и безумни. Те делят града на София и на Сухият дол. Сякаш са 2 различни неща. И ни противопоставят едни на други. Но Сухият дол е част от София. Той е в нея. Градът поглъща околните села. Дори по-отдалечената Банкя вече се прелива в него. И къде сме сложили боклука - насред града.
-Не казахте ли и, че сметището се разраства...
-Казах - надлъж, на шир и на височина...
Когато отпуската изтече, Язаки отлетя за Япония. В следващите години си върна част от парите като даваше къщата под наем на младежи - търсачи на силни усещания. Написа и няколко статии за японски вестници, в които описа държава на безнадеждността и как животът може да оцелее и сред най-големия абсурд. Те предизвикаха фурор и му донесоха добри хонорари.
***
През 2034 година еврокомисарят по околната среда посети София, за да предостави нов европейски транш за усвояване на добри практики в приспособяването към отпадъците. Предната година министър-председателят беше открил поредната клетка на депото в Сухият дол. Тази клетка бе първата, която беше от вътрешната страна на Околовръстната магистрала и изграждането и бе затруднено, защото трябваше да се издига 4 метрова стена между нея и магистралата. Решението беше трудно, но Сухият дол вече бе усвоил всички празни територии между магистралата и планината, а самата планина не ставаше за бунище, защото беше много скъпо да се изкачва боклукът на височина. Така единственото спасително решение - временно - докато се реши проблемът, беше да се отвори клетка отсам магистралата. Привидно това беше абсурд, защото докарваше боклука още по-близо до центъра. Но това все пак беше само временно решение - докато стане готов заводът за преработка на отпадъци, който беше на финалната права.
Доближаването на сметището до все по-населени райони обаче пораждаше проблеми с жителите там. Именно за решаването на тези проблеми, безценен беше опитът на жителите на Сухият дол. Те имаха опит как десетилетия наред може да се оцелява до сметище, и как се живее сред смрад и безнадеждност, и въпреки това се живее. Тази добра практика, този опит, те бяха безценни, и Европейската комисия реши да се заимстват и приложат в новите проблемни точки. Именно затова комисарят дойде, за да сключи договор със Сдружението за здраве в Сухият дол. Сумата бе 400 милиона евро, плюс още 100 милиона местно съфинансиране. Срещу тези пари Сдружението трябваше да обучи учители, които да обучават новите граждани, живеещи в близост до сметта, как да се справят най-добре. Еврокомисарят намираше инвестицията за много изгодна, защото при 2 милионно население, излизаха само по 250 евро на човек, в името на това той да бъде щастлив дори при очакваното сериозно предизвикателство.
Преди години от Сдружението при всяко отделяне на пари за проблеми около Сухият дол, смятаха колко пари общо са дадени до момента, и сравняваха с максималната цена на епичния завод за боклук, който все се строеше. Но след като сумата набъбна до необходимата за няколко завода, притръпнаха и вече не смятаха. Може би и с новите евро-пари можеха да се вдигнат няколко завода, вместо да се учат хората да живеят в смрад. Но това бяха европейски приоритети, формулирани от европейски експерти, и те сигурно знаеха какво е по-правилно... Та Сдружението не отказа да предостави добрите си практики.
Доволен, Комисарят каза, че при нужда ще ги предложи и на други страни в ЕС...
Заедно с него министър-председателят направи "първа копка" на завода за боклук. В речта си, той каза, че най-накрая - 50 години, след грубата грешка да се създаде сметище край Сухият дол, и след десетилетно бездействие на всички предни правителства, настоящото предприема мерки да реши въпроса окончателно...

05.09.2011
Добри Божилов

Powered by Bullraider.com