Петя беше млада репортерка. Щастлива, че е успяла да влезе в най-гледаната телевизия в страната, пък макар и като стажантка, тя ден и нощ дерзаеше да работи, да направи нещо значимо, да се наложи в конкуренцията не само на другите телевизии, но и на собствените си колеги, жадни за ефир и слава. Не бе лесно. Старите репортери и редактори, които на теория трябваше да те учат, всъщност имаха личния интерес да ти пречат, за да налагат себе си. Корпоративната политика им повеляваше едно, но истинският живот налагаше друго. Шефовете – увлечени и те в същото, в съперничеството си с другите шефове, не се интересуваха от съдбата на малкия служител. Тях ги интересуваше само отделите им да работят добре, да създават атрактивни репортажи, и аудиторията да гледа. В крайна сметка, тази малка „джунгла”, макар и не съвсем справедлива към всички зверове в нея, даваше онзи продукт, който правеше телевизията №1 в страната. Може би защото и в другите телевизии беше същото, и никой още не беше опитал друга форма на организация, освен джунглата.
|
|
Та амбициозна, и вече доказала, че може да пробива (чрез самото си влизане в тази медия), Петя мечтаеше за силен репортаж. Такъв, който ще влезе в централните новини, с много минути, ще се повтори във вечерната емисия, а хиляди хора ще го прегледат и на сайта. Мечтаеше младата Петя, мечтаеше, и накрая намери каквото търсеше.
Един неин колега предния ден беше ходил да пазарува евтино на пазара в „Илиянци”. И се похвали колко евтино му излязъл след това транспортът. Отпред на пазара се наредили десетки частни автомобили, които чакали да откарат някой до някъде. Не таксита, а просто коли с шофьори, с които на каквито пари се разбереш, толкова ти струва возенето. Така колегата се уредил за 7 лева почти до другия край на града. Между 2 и 3 пъти по-евтино от такси...
Страхотна идея, озарена бе младата Петя. Тези толкова изгодни превози всъщност са незаконни. Братовчедът на Петя преди години беше работил като таксиметров шофьор и от него чувала колко много изисквания има по закон, за да станеш такси. А тези „тарикати” на Илиянци си возеха нелегално. Щеше да стане великолепен репортаж на тема „Мошеници убиват честните таксита”. Петя говори с шефа на новините и идеята беше одобрена. В тези дни беше атрактивно да се вадят и посочват с пръст нарушители на закона. Шефът дори изненадващо помогна, като допълни идеята – предложи да включат в разследването и КАТ, които по сигнал на телевизията да спрат автомобила и да го глобят пред камерите. За целта се обади на градския полицейски началник и уреди нещата...
Така младата Петя се озова с камера в „Илиянци”. Първо отиде при официалните таксита и засне оплакванията на няколко шофьори колко са недоволни от нелоялната конкуренция. Казаха и, че това безобразие е така от години. Идеално – пострадалият, жертвата беше записан. След това репортерката, предрешена като обикновен купувач, се нагърби с малък телевизор за 100 лева и се озова пред един от чакащите автомобили. В чантата и имаше скрита камера, а колега от отсрещния тротоар записа номера на колата, за да го съобщи после на катаджиите в засада.
-Здрасти, аз това телевизорче до нас да закарам. – каза Петя на шофьора.
-Готово, момиче, ще те закарам. До къде си... – попита той.
-До Обеля... Колко ще струва?
-Ами колко, колко, за 5 лева сме там?
-5 лева? – попита Петя, демонстрирайки доволна усмивка – Добра цена, по-изгодна от такси...
-Еее, по-изгодно е, иначе нямаше да сме тук...- усмихна се шофьорът, натовари телевизора в багажника и подкани момичето да влиза.
За целите на репортажа трябваше да направи интервю и с нарушителя. Затова нямаше как да не се проведе разговор. А човекът – оказал се бивш таксиметраджия, не отказваше разговори...
-Вие така, сте му намерили „цаката”... - започна Петя – возите си на частно, няма апарат, няма табели, тарифи, колкото се разберете...
-Ами така може да се работи. – каза шофьорът. – Разбираш се с клиента, и всичко е ясно. Няма апарати, помпички за вдигане на сметката, спорове... Пък излиза и по-евтино без тия формалности...
-Не се ли страхувате, че някой може да не плати?
-Е, случват се и тези работи, но са редки. Ние евтино возим и хората имат пари да плащат. Пък ако някой не плати, не е кой знае каква загуба.
-Значи имате големи печалби?
-Е, не големи, но правим повече курсове и рядко оставаме да не плати някой. Тия клиенти тук на „Илиянци” като са купили стока за 200-300 лв., няма да се излагат да не дадат 5-10 лв. за кола. Пък и човек като знае, че е „на далавера” обикновено му е кеф да плати. В случая всеки е „на далавера”, защото му излиза по-евтино от таксито.
-Значи оборот голям правите, работите много и така изкарвате...
-Горе долу така е да...
-Но ако ви спре полицията. Такси без апарат, без жълта кола... – попита мило репортерката.
-Спират ни. Те ни знаят вече номерата на колите и ни спират. Спират ме дори като съм сам и си върша моя работа. Но няма какво да ни кажат. Клиентът като каже, че ми е приятел и му помагам, и готово.
-Но клиентът рискува като лъже полицията. Може той да пострада, ако го хванат...
-Е как ще го хванат – аз ли ще го издам?
-Все пак риск и за двамата съществува...
-Рискове в живота много. Но виж малката, рискът за клиента е по-голям ако каже истината. На мен ще ми напишат акт, аз ще го обжалвам и после клиентът тръгва по съдилища като свидетел. Знаеш ли колко разправия са съдилищата. Човек може луд да стане. Може 5 пъти да ходиш, заради едно возене за 5 лв. дето си издал шофьора. И за какво това – за да накажеш някой, дето те е возил по-евтино. Кой ще се занимава с това? Затова и досега нямам платена глоба. Ченгетата ме пускат още след спирането, а малкото ми актове падат в съда, защото свидетелите не се явяват или гледат да приключат случая и казват, че никакво нарушение не са видели. И съдиите и те гледат по-бързо да им мине поредната папка от стотиците дето разглеждат. И така...
-Значи системата за вас работи. – заключи репортерката. – Никой не се занимава с вас и си работите. Странно е защо още има и нормални таксита...
-Ами аз бях такси навремето. Правех всичко както трябва. Но насила ме направиха такъв. Бакшиш...
-Бакшиш? Това не е ли жаргонът за таксиметраджия. – изненадано попита репортерката – Вие сте по-скоро нелегален бакшиш.
-Да, така е, но то в жаргоните няма запазени марки. Всъщност ние сме истинските „бакшиши”, защото всъщност само бакшиш ни е заплащането. При такситата има сметка по апарат и тя се плаща. Някои оставят и повече, но основното е сметката. А при нас всичко е парата на „ръка”. Така че като зарязах таксито, реално станах „бакшиш”...
-Май ви е по-добре така...
-Ооо, не е по-добре, труден е тоя бизнес с возенето. Беден народ, много таксита, легални, нелегални, всякакви... Оцеляваме просто, за яденето изкарваме. Но поне го изкарваме. Като таксист направо се разорих...
-Разорихте се? При по-висока цена на услугата?
-Разорих се, повярвай ми. Разсипахме се. Таксиметраджия е убийствена професия и все по-тежка става.
-Доста хора има я работят...
-То такситата са толкова много, че и половината да отпаднат, няма да се види разлика по улиците. Но повярвай ми, това е наказание...
-Наказание?
-Разсипаха ни. Едно че народът е беден и не може да плаща. Но друго – направиха ни луди. Въведоха толкова изисквания, че вече не можеш спокойно да работиш. Държавата ни разсипа. Тя е една жестока мащеха, която само ни изстисква, и все повече, и все повече изстисква. Не се издържа вече.
-Не ви се плащат данъци май... – лукаво попита репортерката, очаквайки убийственото самопризнание, което да се чуе от микрофона. И получи нещо много повече...
-Данъци - то само те да бяха. Всичко. Взимат ни данъци, осигуровки, такси, всякакви документи, проверки. Ако спазиш всичко, няма как да изкараш нещо за себе си.
-Е, доста таксиметраджии работят, значи изкарват...
-Питайте ги тях как изкарват. Тия „копърки” и „помпички” да не мислите, че от добро са ги измислили. И всякакви номера дето не можете и да си представите. И въпреки това, едва оцеляват. Да не говорим какъв тормоз е в контрола. Мен ако ме спрат и ми съставят акт, това ми е проблемът. А тях ги тормозят и като стоят на място. Като дойдат едни ми ти инспектори за какво ли не. Апаратът проверяват, такси платени ли са, осигуровки дал ли си, застраховка... Един легален таксиметраджия го доят много повече като глоби от един нелегален. Легалният го виждат всички и всеки му се нахвърля. А мен никой не ме вижда...
-Държавата работи за Вас, а не за легалните...- усмихна се Петя.
-Държавата работи само за себе си, а ние се спасяваме – кой както може...
-Колегите не ви ли гледат „на кръв”...
-Колегите гледат недоволно, но после и те стават като нас.
-Интересно, целият бизнес ли ще стане с нелегални таксита, бакшиши, скоро?
-Ами на там вървим. Нелегалният работи по-спокойно и изкарва чисто повече, при по-ниска цена за клиента. Скоро ще останат само бутиковите таксита...
-Освен ако държавата не се намеси, и не ви премахне...
-Тя държавата накъде повече да се меси. Ей от такива намеси, държавата премахна такситата...
-Доста сте ядосан, май...
-Ами то това не е работа. Трябва да се крием, за да работим. Трудът се оказва забранен. Това държава ли е?
-Ако зависеше от вас, какво бихте променили?
-Ооо, малката, бих променил всичко. Аз вече съм го променил за себе си. Това дето го правя сега, това трябва да е всичко и да е законно. Имаш кола, имаш клиент, договаряш цена, возиш. Всичко друго бих премахнал – и апарати, данъци, такси, осигуровки, разрешителни, жълти коли, нови коли, стикери скъпи застраховки... Всичко...
-Защо и новите коли?
-Ами те тия нови коли раздуха цените. Държавата уреди търговците на нови коли. За такси става кола само до 4 години. А колко хора могат да извадят 20 бона за нова кола? Могат само на лизинг да вземат. Ама те лизингите на таксита са скъпи – по-рисково било карането, повече застраховки. Като ти сложат една месечна вноска с всичко от 800 лв., и ти за какво да работиш? 3-4 курса на ден само за лизинга отиват. А то старата кола не е по-лоша, ако се поддържа добре. Вместо това да се следи, те наложиха новите коли. И цените скочиха. В Германия има едни годишни прегледи дето струват стотици евро. Проверяват всичко по колата. И може и на 100 години да е, ако мине теста си върви. А тук тестовете са формални, а вместо това – нови коли. И те колегите като взеха та накупиха най-евтините нови коли – да е по-нисък лизинга. Ами то има стари коли дето са по-добри от тия новите. Ние накупихме румънски и корейски таратайки. Не накупихме Мерцедеси и БМВ-та. Така в Германия можеш да се возиш на 5 годишен Мерцедес такси, а в България това е забранено. Ако купя тоя 5 годишен от Германия, дето там си върви, тук не може. А трябва да се возиш на 3 годишна „Дачия”. С „Мерцедес”-а щеше да ти излезе по-евтино и по-сигурно. Но държавата изхвърли всичко старо, уреди търговците на коли и големите такси-компании. Но тия всичките и те ще потънат, защото нямат пари хората.
-Може държавата да наложи определени марки, или да изисква минимално качество на колите...
-Та цените тогава още да скочат – усмихна се шофьорът.
-Но то навсякъде по света е така. – каза Петя – Явно това е начинът.
-Оооо, малката, има и по-зле от нас. В Ню Йорк лицензът за такси е над 100 хиляди долара. Бюрокрацията и чиновниците са навсякъде. Това едва ли значи, че ние сме добре...
-Ами как иначе?
-Ами ето така, малката – ти сама виждаш как иначе – возиш се за 5 лв.
-Но това е малко незаконно...
-Не малко, много си е незаконно. Но кой пише законите, и добри ли са те – това е въпросът...
-Спазвайте ги, и се борете да ги променят.
-С кого да се боря? Тия дето пишат законите, печелят от тях. Луди ли са да променят нещо?
-Държава без закони не може. – възпротиви се репортерката.
-Но и държава с твърде много закони не върви. Виж малката, цената на моята услуга за теб е 5 лева. Ако спазя всички закони и закончета, трябва да ти взема 10-15 лв. Само като сложа 10 % плосък данък, после 30% осигуровки, и ето ти 40% нагоре. Ами лизинга, ами застраховката? Ами счетоводител дето трябва да храня? Ами апарата? Тоя апарат аз нямам нужда от него. Като се разбера с клиента, за какво ми е да цъка? Тоя апарат данъчните го ползват, за да ми събират данъците. Но не го плащат те. Аз го плащам. И догодина като измислят някое ново изискване, и хайде нов апарат. Ей сега гледай как прекараха търговците. Всички имат касови апарати, сега им измислиха да са постоянно свързани с данъчните. Хайде нови апарати – нов бизнес на производителите. Хайде месечна такса и на мобилните оператори за връзката. И то всичко е така, обрасли сме в паразитни разходи и задължения. И всички обяснени с някаква много важна цел. Крайният резултат – цена дето няма кой да я плати. Така не я плаща, и няма нито услуга за вас, нито хляб за нас. И тогава – ето ни нас – нелегалните – запълваме нишата на евтината услуга, необременена от паразитизми. Вие не можете си взе такси, но можете да платите за „бакшиш”...
И тая лудост продължава. Все нови и нови глупости ни измислят. И те ли са правите като наричат това „законно”, защото те си пишат законите? Или ние сме правите – че наричаме това труд, и с труд се опитваме да живеем?
Петя замълча. Този обикновен човек – носещ унизителната титла „бакшиш”, проявяваше удивителни философски способности. Репортажът и имаше изобилна информация вече. Макар и да и беше интересен разговорът, и да я караше да се замисли, реши да не разпитва повече. Извади 5-те лева и ги даде:
-Ето ви парите, заслужавате си ги...
-Благодаря, обикновено накрая ми плащат...
-Вие и забавлявате хората, и аз затова...
-Благодаря – усмихна се шофьорът и взе парите, без да разбира, че му даваха предварително заснета банкнота, за да се докаже, че вози платено.
Малко по-натам КАТ спря колата. Шофьорът първо не беше изненадан, поне не и докато не видя камерата на колегата на Петя, а по-късно не разбра и, че самият той е заснет какви ги говори със скрита камера. Извадиха и парите, и документираха всичко. Може би беше очаквано от подобен човек – „бакшиш” сега да я изпсува цветисто. Но той не го направи. Просто каза:
-Това ще ми е първият акт дето сигурно няма да падне в съда? Като се покажете по телевизията, няма как да не дойдете за свидетел после...
Петя с почувства неудобно.
Репортажът стана страхотен. Престъпник, „закован” на място. Редакторът не се интересуваше от дългите философски обяснения, нито се замисли над тях. Важна беше атрактивността, а не пълнотата на истината. Важен беше хонорарът за журналиста. Петя все пак успя да вмъкне няколко реплики, от типа „държавата до там ни докара”.
Темата беше актуална, гледаха я мнозина и в сайта. На другия ден се обади и началникът на полицията да благодари за отговорната гражданска позиция на телевизията, която подпомагала служителите му в нелеката борба с наглите нарушители на закона.
Минаха няколко дни и Петя отново чу да коментират нелегалните таксита. Пак някой беше доволен, че се уредил евтино. По-късно получи и призовката за съда. Бяха минали няколко месеца и тя нееднократно беше премисляла случилото се. Да, взе си хонорара, защити закона, бе на страната на „добрите”. Но сякаш резултатът не беше добър за хората, и затова те предпочитаха другото. Лошото. Или поне това, което законът постановяваше за лошо. Известни съмнения я обзеха...
Когато дойде призовката тя вече беше решила какво ще прави в съда. Шофьорът отново щеше да бъде изненадан – и този път нямаше да плати глобата...
Добри Божилов
06.11.2011
