Глава 7 – Консул

И така, консулатът беше факт. Гласуването в Сената беше минало и републиката имаше нов младши консул – Гай Борий Балоний, доскорошен градски управител на столицата, преди това първи сред стражарите и един от най-добрите ученици на великия Живака. Сега лимузината го караше от сградата на Сената към консулството, където символично да му предадат властта. Разстоянието не беше голямо, но имаше задръстване, а той беше наредил да не се ползват „сините буркани” и да не се минава с предимство. Трябваше да покаже на народа, че е един от него, и това налагаше да изтърпи на собствен гръб резултата от собственото си управление в областта на трафика в града. Може би в бъдеще нямаше да е толкова великодушен със „синия буркан”, защото важните държавни дела щяха да налагат да ползва привилегиите, които пазеха управниците от следствията на собствените им упражнения с властта. Но сега можеше да е човек от народа, и да помисли, и особено да се наслади на допълнителните успехи, които постигна в последните дни преди гласуването.

donation

Много добре се развиха събитията – до голяма степен без негова намеса, и те му помогнаха да изпита верността и позицията на „Синеухите”. Тестът беше супер успешен и беше потвърдил надеждата му, че тази коалиция ще е куче, което много ще лае, но никога няма да хапе, а ще е верен и сигурен съюзник.

Всичко започна с една несъгласувана акция на „Синеухите” в Сената, които прокараха решение хора, работили като шпиони някога си за Живака, да нямат право на висши постове. „Синеухите” държаха част от избирателите си като внушаваха, че борбата с шпионите на Живака е много важна, и от нея зависи цялото бъдеще на страната, както и, че те единствени се борят с въпросните „шпиони”. Внушението беше ефективно, защото действително доста хора стояха при тях и гласуваха на избори точно по тази причина. Всъщност тези действия съдържаха доста противоречия вътре в себе си, най-малкото, защото отричайки Живака, „Синеухите” реално точно неговите методи ползваха. Някога – във времето на великия си многогодишен мандат, и той ползваше същата схема, за да държи в подчинение народа. Неговият размах, разбира се, беше доста по-голям, защото той непрекъснато внушаваше опасност от страна на шпиони на Презокеанската Империя на бледоликите, които бяха виновни за почти всички проблеми на държавата, и борбата с които, оправдаваше почти всички политики на Живака. Както размахът, така и успехът на Живака бяха по-големи, доколкото той успяваше така да спечели сърцата на милиони, докато сега имитирайки го, „Синеухите” държаха не повече от няколко хиляди опиянени сърца.

Тези сърца обаче явно бяха важни за тях, и затова като част от пропагандата, че се борят с въпросните врагове, те прокараха поредно бутафорно решение, от което нямаше да има никаква полза, извън поредната доза опияняващ еликсир за гласоподавателите им. Това решение в началото изненада неприятно Балончо, защото самият той много уважаваше Живака, и изобщо не приемаше, че шпионите му са лоши хора. Реално такива бяха едни от най-ценните кадри на самия Балончо, и той много разчиташе на тях. И от години никак не обичаше спекулациите, че шпионите били виновни за всички проблеми на държавата. Извън изненадата обаче, решението създаде и чисто организационен проблем, защото заради него Гай Божидарий не можеше да получи обещания пост в Сената. Той също беше бивш шпионин на Живака, и макар от онова време да бяха минали повече от 20 години, сега се оказа „отрязан” от обещания пост. Това наложи спешни мерки от страна на Балончо, който реши да компенсира Божидарий чрез министерски пост в самия консулат. За целта измисли напълно синекурната длъжност на „министър на моабета с емигрантите” и обяви, че на него ще назначи Гай Божидарий.

Медиите реагираха остро на събитието, защото то беше в пълно противоречие с обещанието за съкращаване на администрацията. Един от символите на това съкращаване беше отричането на синекурните постове и премахването на друг синекурен пост – който предишния консул поддържаше – „министър на моабета с Империята”. Тази промяна се бе приела добре, но сега с новия пост ефектът от нея се зануляваше и тълпите се чудеха на все по-намаляващите разлики между стария и новия консулат. Разбира се, Балончо беше готов и на тази поредна жертва на принципи, в името на Голямата цел.

По-големият проблем, извън критиките на медиите, обаче се оказа позицията на „Синеухите” които скочиха гневно на номинацията и обявиха, че ден след като са спасили Сената от шпионите, въпросните шпиони започнали да стават министри. Една супер атрактивна теза за въпросните избиратели, в името на които се правеше всичко. Димитриус беше неудържим пред журналистите като казваше, че няма да подкрепи целия консулат, и предложи дори незаконни процедури за избора му – от типа на гласуване на всеки министър по отделно. Той добре знаеше, че това е непозволено, но за пред жадната синя тълпа, тезата беше ефективна.

В отговор тези изпълнения, Божидарий се ядоса на атаките срещу него и отвърна доста остро. Той обяви самите „Синеухи” за демагози, защото и в техните редици имало шпиони, но те си траели за тях, а спекулирали само с него. И заплаши, че ще извади поне три имена. Балончо знаеше, че ако се стигне до там, имената ще са съвсем истински, защото относителният дял на шпионите във всички партии беше сравнително еднакъв, и „Синеухите” също не бяха съвсем чисти. Те бяха основните, които ползваха послания срещу шпионите, защото имаха такъв електорат. Но шпиони и на тях не им липсваха, а просто заради въпросните избиратели, трябваше да ги крият по-добре…

Балончо малко се смути от случващото се, защото не искаше да изгуби подкрепата на „Синеухите”. Консулатът беше сигурен с гласовете на Македонеца и фон Сидериан. Но ако отпаднеше един от съюзниците, щеше да се повиши цената на другите. А и пред Империята, „Синеухите” имаха по-добра позиция от другите двама, и бяха полезни. Смущението на Балончо беше, защото цялата история се разигра не заради него, а именно заради самоволните акции на „Синеухите”. Те захванаха напълно неуместната тема с шпионите, а после те бяха недоволни. Не разбираха ли, че и той има собствена партия, и трябва да балансира между крилата и, и не може да го прави, ако те всяваха раздори в нея.

Така, донякъде ядосан, и той също влезе в кавгата като защити Божидарий като изключителен професионалист, почтен човек и приятел, който винаги е бил до него. Заяви, че нямало да го предаде, дори „Синеухите” да се оттеглят. Реално, поставен в забъркана от друг каша, Балончо се озова в позиция без избор, освен да играе твърдо с един от съюзниците си. Тази твърдост се оказа тест за това доколко въпросният съюзник изобщо може да избяга.

След тази серия от остри реплики, съюзът изглеждаше пред разпад, а „Синеухите” – пред минаване в опозиция. Но…

Но реалната игра си каза думата. „Синеухите” нямаше къде да бягат, защото властта им трябваше бързо. Особено на най-запаления от всички Димитриус, който изправен пред нови вътрешни избори в партията си, имаше нужда от постове и пари, с които да плати за поддръжката си. Позицията му вече беше толкова разклатена, че не беше ясно изобщо спасяема ли е. Но надеждата за спасение със сигурност минаваше през неявно участие в консулата, и бързо получаване на квоти от постове и пари за активистите на партията му.

Така след няколко дни на надуване на „гайдата” по медиите, Димитриус свика съвета на партията си и той, „след много обсъждания и трудни компромиси” все пак реши да подкрепи консулата. Димитриус направи необходимите уточнения, че всичко било „в името на държавата”, „за да се защити народът” и „за да се смени корумпирания стар консулат”. Посочи и, че цялата отговорност за Божидарий лягала върху Балончо, и те нямали нищо общо. Така политическият завой – доста остър, беше направен, и „Синеухите” се озоваха в ситуацията на привидно най-несигурния, но реално – единствения изпитан с реален тест, съюзник. Сервилното отношение до момента на другите двама съюзници не даваше възможност за тест.

Разигралата се схема стопли сърцето на Балончо. Той успя да спечели това „раздаване”, което изобщо не беше планирал да се случва, и му го стовариха дребните интереси на други. Но основният спечелил беше той – видя се реалната стойност на „Синеухите”, и ограничената им възможност да играят собствени игри. Така в деня преди гласуването на консулата, Балончо вече имаше двама притворни стандартни съюзници и един шумен, но сигурен. Това беше по-добро начало от трима притворни стандартни. Балончо се изкушаваше да мисли дали не може да използва ситуацията, за да поотреже някой и друг пост на „Синеухите”…

Лимузината все пак стигна до сградата на консулата, и размишленията му бяха прекъснати от телохранителя, отворил вратата…

На главния вход го чакаше бившият вече младши консул Гай Бъдишеф. Той беше изкарал пълен мандат и това му позволяваше да приема властта си като успешна, въпреки катастрофалния изборен резултат, с който я загуби. Сега му предстояха трудни времена в партията, но вероятно щеше да оцелее поне в нея и да бъде основният лидер на опозицията. Т.е. щяха да продължат да се виждат честичко.

Бъдишеф го покани в просторно фоайе, което водеше до Голямата зала за официални церемонии. Сградата на консулата беше величествена и могъща, изградена още от великия Живака и непроменена в основната си конструкция от никой след него. Тя внушаваше силата на властта и понякога дори потискаше, особено по-слабите духом. Това всъщност беше и целта и.

Голямата зала беше пълна с народ. Бяха дошли и новите и старите министри, журналистите бяха десетки, а не липсваха разбира се, и всевъзможни фигури от всички партии и от държавната администрация, които се надяваха да бъдат забелязани от новия консул. Едни от тях искаха да запазят постовете си, а други - да им ги отнемат, за да ги заемат те. Кой кого, щеше да се разбере в предстоящите месеци на административни интриги, които Балончо се надяваше да остави на Цветарий и министрите.

С влизането на двамата консули глъчката се засили. Засвяткаха светкавици, прожекторите заслепиха всички, за да осигурят добра среда за камерите. Журналистите се надпреварваха с въпроси, повечето от които неизбежно оставаха неотговорени. Накрая се добраха до импровизираната трибуна. Бъдишеф трябваше да говори първи:

-Уважаеми приятели, уважаеми консул Балоний, добре дошли в сградата на новите си отговорности, - началото беше стандартно – Тази сграда е голяма и красива, и тя внушава силата, която получава консулът от народа, за да управлява в името на народа. Последните трима консули бяхме по-успешни от предходните, защото управлявахме за целия мандат, който ни беше отреден. Пожелавам ви, - каза демагогски с тънка усмивка Бъдишеф – Пожелавам ви, и вие да повторите този успех. Пожелавам ви също, успехът да се разпростре и върху народа ни, така както ние го разпростряхме. В последните три мандата, народът ни ставаше все по-богат, и по-щастлив. Заплатите нараснаха многократно, заедно с пенсиите и помощите за бедни. Приеха ни в Империята, а името ни е все по-уважавано по света.

Уважаеми приятели, факт е, че народът не беше достатъчно доволен от нас, и поради тази причина поиска промяна. Факт е, че може би допуснахме някои не големи, но възприемани като доста големи, грешки. Това ни струва властта. Но обективният факт е, че не бяхме по-лоши от тези преди нас, и честно казано – беше ни трудно да се справяме по-добре. Когато предният консулат е бил по-успешен от по-предния, очакванията към новия консулат са по-големи. Надявам се да се справите, и нещо много важно ще ви кажа – надявам се да го направите като постигнете реални, макар и по-незабележими успехи, вместо да създадете само илюзия за успех чрез нещо, което не струва нищо. Незабележимостта на успехите ни подрони нашата власт. Но тези успехи ни позволяват да си тръгнем с чиста съвест, нещо което не би било възможно, ако се бяхме отдали на изграждане само на красиви външно илюзии.

Уважаеми, консул Балоний, в тази страна има натрупано голямо напрежение и недоволство. Ние сме виновни за това, защото не разяснихме добре на хората всички добри неща, които направихме за тях, и не доказахме достатъчно добре колко искрени бяхме, докато работехме за страната. Това напрежение носи в себе си изкушението да се подадете на популистки действия, чрез които да демонстрирате различност от нас и да „накажете” виновниците за проблемите. Такова изкушение имаше и при нас, както има и при всеки новоизбиран консулат. Но и ние, както и тези преди нас, както – надявам се, и Вие, Гай Балоний, не се подадохме на измамливата емоция, и не се впуснахме в показни политически преследвания. Всички много добре разбираме, че едно е получилият се може би недобър публичен образ, а друго е обективната реалност. И разбирахме, че наказанието за недобрия публичен образ на предшественика, не е справедливост, защото не наказва реално прегрешение, а само хвърля изкупителни жертви на общественото мнение.

Страната ни вече има цивилизована политика. Неин неразделен елемент е отказът от реваншизъм и от мъст спрямо предшественика. Отдавна са минали времената, когато мъстта беше задължителна, защото масите искаха „кръв”, за да се успокоят. Ние сме цивилизовани хора, съдим според фактите, правим го – както навсякъде в Империята, чрез институции, и не се занимаваме със средновековни публични изпълнения. Надявам се, и съм убеден, че и вие Гай Балоний, принадлежите към това ново политическо мислене, и ще продължите развитието ни в духа на най-добрата цивилизованост.

Още веднъж, Ви казвам, Добре Дошъл, и на добър час…

Ръкоплясканията бяха умерени, може би заради прекалената шаблонност на изказването, а може би и заради факта, че е безсмислено да ръкопляскаш на стария консул, когато идва нов. Това може дори да ти навреди, ако новият те види да поздравяваш така стария. Ръкопляска се винаги на новия. Дали това правило още важеше, щеше да се види след минути – когато минеше също шаблонното изказване на Балончо.

Последната част от речта на Бъдишеф казваше най-важното, което донякъде дразнеше всеки нов консул, но по-скоро беше в негова полза, защото му отваряше вратата за предстоящите обяснения за това, че нямаше да изпълни част от обещанията си. Ставаше дума за обещанията, които всеки нов кандидат даваше преди избори, че ще разгони корупцията, и ще накаже безмилостно всички мошеници и крадци, които ограбват народа. В ролята на грабителите винаги бяха текущите управляващи. Историческият опит обаче сочеше, че независимо от многократната смяна на управляващите, след ерата на Живака, до сега нито един от тях не беше изобличен и реално наказан. Винаги това обещание оставаше неизпълнено, и винаги причината беше една и съща – утвърдената традиция да не се докосва предният управляващ. Не толкова защото не се бяха появили управляващи, искащи да накажат някого, а заради инстинкта за самосъхранение на всеки управляващ. Който осъзнаваше, че тази традиция беше най-важния елемент на текущия политически модел. Тя даваше гаранции за сигурност и на текущо управляващите, които можеха да правят каквото си искат, без страх, че някога ще им бъде потърсена сметка. Ако някой посмееше да разбута тази традиция, той щеше да унищожи най-сериозната гаранция за самия себе си. И тъй като за всеки управник беше по-важно какво той може да получи в мандата си, а не какво не е трябвало да получава предишния, то традицията „не пипай предния” беше станала неотменим елемент на властта – по-важен дори от Конституцията и законите. Балончо знаеше, че не трябва, и няма да промени този основен фундамент на държавата.

Горчив беше опитът от преди политическото узряване и извеждането на тази традиция. Някога – в тъмните времена още от преди Живака, политиците бяха по-глупави и не се усещаха, че генерално играят в един отбор. Тогава често при смяна на властта, предходни министри и дори консули отиваха в затвора – в повечето случаи заслужено. Новите управници – неупоени още от сладостите на властта, подхождаха принципно, и вярвайки че ще бъдат оценени ако служат на народа, наистина провеждаха разследвания и въздаваха някакво възмездие. След това, доста от тях, сами по себе си затъваха в греховете на властта, и при следващата смяна, поемаха по пътя на предшествениците си. Броят на наказаните министри и сенатори беше толкова голям, че един тогавашен политик остроумно беше заключил, че „страната се управлява от бивши или бъдещи затворници”…

Това бяха тъмните смутни времена на нерационалната политика, когато за да утоли жаждата на народа за справедливост, властта прилагаше истински наказания. Сега властта беше много по-мъдра, и не късаше месо от себе си, за да храни тълпата. Мъдростта пазеше всеки нов управник от крайности, което от само себе си опазваше и него от крайностите на следващия. Затова и всеки нов консул, скоро след поемането на властта, трябваше да измисли убедителен начин за осъществяване на „политически завой”, който да доведе до недосегаемост на предходните, без да се ядосва много тълпата на настоящите. Така готов да започне завоя, Балончо пое думата от Бъдишеф:

- Уважаеми приятели, Уважаеми Гай Бъдишеф, благодаря за топлото посрещане в тази красива сграда, символизираща каква трябва да бъде страната ни. Поемам тежката отговорност, с която ме натовари народът, и се надявам да бъда на висотата на очакванията му. Добре знам защо бяхме избрани – защото народът иска промяна, и му обещавам, че ще я получи. Добре опознах и грешките – вашите Гай Бъдишеф, и тези на предишните консули, и ще направя всичко, така че да се поуча от тях, и да не ми се налага да се уча от повторението им.

Прав сте, че последните три консулата изкараха пълен мандат. Но за нещастие, нито един от тях не спечели втори. А това трябва да се случи, защото то ще бъде оценката, че сме си свършили добре работата. Така както доскоро успех беше изобщо да се изкара мандат, мисля, че  от тук нататък трябва успех да бъде повторението на мандат. Това е моята цел, това е отговорната цел към народа, и аз ще я следвам с цялото си сърце.

Голямо е наистина изкушението да се саморазправим с политическите си опоненти, и чрез това да внушим на народа, че се борим с апашите. Но ние сме избрани, за да се борим, именно с апашите, а не да лъжем народа, че се борим с тях. Дори лъжата да би била успешна. Поради тази причина, Гай Бъдишеф, гарантирам и на Вас, и на ефенди Сокологлу, че няма да има абсолютно никакви политически преследвания или повдигания на етническо напрежение… - това последното беше нужната гаранция и към Сокологлу и Балончо го каза, именно, за да не остане никакво съмнение у Сокологлу за някакъв възможен реваншизъм. После продължи:

– …Няма да има мъст, няма да правя конвент. Ще има не мъст, а справедливост, каквато винаги трябва да търсим. Мъстта не прави народа щастлив и не наказва виновния. Само справедливостта е източник на щастие и на истинско възмездие. Затова, Гай Бъдишеф, преследвания няма да има, а ако някой е нарушил закона, съответните институции ще се погрижат да бъде проверен и наказан. Но всичко в рамките на закона, няма да има извънредни закони и разчистване на сметки. Гарантирам Ви го аз лично, гарантира го и партията ми… - завърши новият консул.

Тезата за „институциите”, които се грижат за виновните беше добре изпитана и многократно тествана. Тълпата винаги и се хващаше. Всъщност под въпросните „институции” се разбираше Магистратурата, която отдавна беше опитомена и не представляваше заплаха за никого. Вместо това тя се беше специализирала в отклоняване на общественото внимание и „изпускане на парата” на общественото напрежение чрез добре планирани показни акции, с които се внушаваше, че се прави нещо. Магистратурата обединяваше най-добрите артисти и най-добрите сценаристи в държавата, които винаги успяваха да създадат чудесен театър, с който да заместят липсващата реална борба с апашите. Обикновено започваха с арести пред камери, задържане на някой за няколко месеца, серия от убедителни приказки на магистрати и разясняване на страховити обвинения. След това започваха едни безкрайни многогодишни дела, които като край бяха във време, в което никой от народа вече не се интересуваше от случая. Тогава съдът спокойно произнасяше оправдателна присъда. А народното недоволство срещу „апашите”, вече беше в зоната на някое от следващите подобни представления, предназначени да приключат забравени в някой съд след десетилетия. Обективният факт беше, че за последните 20 години, имаше стотици изнесени такива представления на Магистратурата, но нито един реално осъден управник. Този факт беше съвсем ясен на народа, но някак си той харесваше представленията, и те бяха достатъчни, за да заситят жаждата му за справедливост. В народния фолклор вече се говореше, че Магистратурата трябва да мине към министъра на културата, защото там е мястото на добрите театрали. Но засега това навлизане във вицовете ни най-малко не намаляваше ефективността на схемата, и Балончо изобщо не мислеше да я изпуска. Магистратурата си вършеше добре работата, щеше да си я свърши, за да оправдае и неговото великодушие спрямо предните управници…

Така след като приключи речта си с необходимите гаранции, че няма да има крайности, Балончо покани всички на почерпка:

-А сега, като домакин вече на консулата, каня всички на скромен коктейл. Надявам се предишният домакин, който всъщност го е подготвил, да се е справил добре, защото иначе аз ще обера негативите, - Балончо се засмя, последва го и залата, а ръкоплясканията очаквано бяха далеч по-бурни от тези при Бъдишеф.

Новата и старата власт, доволни че всичко върви гладко, отидоха да се почерпят за сметка на народа, за който бяха положили, и щяха да продължат да полагат, толкова много грижи… 

Продължава…Скоро…

27.07.2009
Добри Божилов
"Гай Балоний" - Политическа сатира в реално време...

Submit to FacebookSubmit to Google PlusSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Powered by Bullraider.com

Политически блог на


Добри Божилов


Free business joomla templates