Глава 5 – Блаженство

Гай Балоний - Политическа сатира в реално време...

donation

След всяка „дупка” следва възход. Неумолимият кръговрат на живота. Така и след няколко дни на неприятности и всевъзможни дребнотемия, дойдоха и хубавите неща за Балончо. Засега не искаше да мисли от къде ще дойдат следващите неприятности. Просто бе доволен.

Първо се реши проблемът с Менти-яко. Намериха изход чрез една стара управленска техника, наречена „местене”. По някакво странно стечение на логиката, като преместиш един проблем от едно място на друго, той преставаше да съществува. Тази схема я беше ползвал един от великите учители на Балончо – някогашният супер консул Гай Теодорий Живака, който се бе задържал на върха цели 35 години. Та той от време на време констатираше пред народа, че „некои отговорни патриции не следват както требе повелите на партията и не работят добре за народа”. След което следваше разместване на постовете, като въпросните патриции в общия случай не губеха власт, а само сменяха един вид власт с друга. Тази въртележка обаче по някакъв мистичен начин очистваше цялата власт и народът приемаше промяната като добра и правилна. Въпреки, че обективният факт, беше че проваленият отговорен патриций А отиваше на позиция Б, патриций Б, отиваше на В, а В отиваше на А… Навсякъде пак провалени патриции, но всичко като цяло променено и перспективно. Та тази магическа схема сега се приложи и с Менти-яко, по идея на Цветарий. Решиха да го оттеглят от Сената и да го насочат в консулата – в направлението за работа с младежта. Логически погледнато, не ставаше ясно с какво един брутален и груб ръбър, който не става за Сената, ще се окаже полезен за младежта. Но в механиката на властта, тази промяна просто решаваше проблема. И Балончо беше доволен от това решение. Донякъде упрекваше себе си, защо самият той не си беше спомнил този урок на великия Живака. Но в крайна сметка, беше доволен че Цветарий се досети, с което успя да поправи грешката си…

На второ място, Сенатът започна работата си без проблеми и обструкции от страна на опозицията. Фаворитката му за председател беше избрана с внушително мнозинство, в което се включиха дори хората на Сокологлу. Никой не повдигна съмнителните въпроси от миналото и, от които Балончо малко се страхуваше. Може пък истерията около Менти-яко да изигра и положителна роля като отклони вниманието от далеч по-сериозните грехове на хора, издигани на далеч по-важни позиции. Така първите назначения на новата власт минаха гладко, новите властници вместо да бъда разследвани, получиха почести, и изобщо схемата, че ако си дребен бандит, те наказват, а ако си едър те награждават, сработи перфектно. Освен председателката, и още няколко по-дребни от нея риби, но далеч по-едри от Менти-яко, получиха новите си постове, без никой да обели и една дума за съмнителните моменти в биографията им. Ами то, в крайна сметка, нали важно беше какви ги приказваме на тълпата, а не какви сме ги вършели. В това отношение и опозицията се държа достойно и честно – не повдигна нито един проблемен въпрос, говори спокойно и национално-отговорно, и изобщо – демонстрира така необходимия конструктивизъм във властта. Подобно поведение заслужаваше адмирации и отплата със същото и от управляващите. Нямаше защо много да закача техните греховници, след като те не закачаха неговите. Как добре сработваше симбиозата и изгодата от взаимната лоялност… Идилията топлеше сърцето на Балончо…

Спокойствието се разпростираше и в конструирането на самия консулат. Македонеца и Кокалий не създаваха никакви проблеми, като коректно използваха дадения им шанс да изглеждат като опозиция, докато техни „експерти”, само и единствено в „лично” качество, щяха да получат постове из средните етажи. Приказките им пред тълпите бяха повече от спокойни и неагресивни, което означаваше едно единствено нещо – коректни. Кокалий си позволи няколко по-резки, но не твърде резки, слова – само и единствено, за да капитализира по-добре изгодата от опозиционността си. Но не мина никакви граници на благоприличие. Схемата с бутафорната опозиция уреждаше партньорите, защото не ги ангажираше с реалната отговорност за властта, като същевременно те получаваха власт. Така сделката се оформи в схемата подкрепа в Сената срещу поемане и на тяхната публична отговорност от партията на Балончо. Него това също го уреждаше, защото ставайки консул, той и без това щеше да носи основната отговорност, и още малко отгоре нямаше да му тежи. Но в замяна, мнозинството ставаше стабилно, а консулатът – непоклатим. Непоклатим, разбира се, в рамките на местните реалности, в които нямаше нищо непоклатимо и всичко можеше да се промени за часове.

В подкрепата за консулата се включи с публично демонстрирана безкористност дори фон Сидериан. Властта щеше да е повече от стабилна с толкова голямо мнозинство, а присъствието на Сидериан нямаше да ядоса Империята, защото на нея щяха да и подхвърлят обективния факт, че мнозинство и без него има. Т.е. няма зависимост от него. Разбира се, реално имаше, защото както Македонеца и Кокалий балансираха Сидериан, така и той балансираше тях, така и те се балансираха помежду си. Ролята на Сидериан не беше по-малка от тази на другите двама, ако и по пропагандни и външнополитически причини, да изглеждаше по-малка. При него обаче вместо постове за „експерти” щеше да се наложи да получи повече отстъпки по някои законопроекти.

Така и този най-важен въпрос от текущите дни – схемата на консулата, се оказа с прекрасно решение и без никакви подводни камъни…

Мед капеше на сърцето на Балончо в такъв момент. Можеше да се отпусне и да помечтае. Всъщност новите проблеми вече бяха на път към него. След като уреди външните партньори, сега трябваше да погледне вътре в партията си – където вреше и кипеше от интриги и съперничества кой какво да получи. Но този въпрос все още не беше стигнал до него, нито пък някаква собствена предвидливост му го подсказваше, и той се наслаждаваше блажено на спокойната политика. Малко странно беше в толкова изпаднала страна политиката да е толкова спокойна и блажена. Но в тази страна почти всичко беше странно… Сега беше мигът на мечтите…

А мечтите на Балончо – те бяха с размах…

Щеше да направи наистина някои дребни компромиси. Щеше да даде пост на този-онзи, щеше да си затвори очите пред някоя и друга комисиона, щеше да прости на предходните управници. Но всичко това си струваше в името на голямата цел. В името на голямата промяна, която щеше да донесе, и която вярваше че е определен да донесе.

Тази страна щеше да има пътища. Добри, широки, равни, хубави пътища. Щеше да дострои Великата Магистрала, започната още от Живака, но успял да я докара само до половината. Щеше да построи и северната магистрала – отново една мечта на Живака, но само начената. Щеше да има магистрали от Изток на Запад и от Север на Юг. Цялата страна в магистрали. Между двете най-отдалечени точки на страната щеше да се пътува бързо и удобно, а не както сега – цяло околосветско пътешествие, което е най-разумно да направиш с луноход, или поне с нещо по-високо проходимо…

Но не само пътища. Щеше да оправи железницата и да пусне високоскоростни влакове. Щеше да разшири дори метрото на столицата до близкия велик град Парник. Нищо, че никъде по света нямаше нужда между градове железницата да е подземна. Тук щеше да е метро и да е велико. А защо не метро и до всички други сателитни на столицата градове. Да видят хората тунели…

Промените извън градовете обаче щяха да са бледа сянка на промените вътре в градовете. Какви проекти имаше за столицата. Едни огромни дву и три етажни магистрали. Обширни места за паркиране. Безплатен градски транспорт. А дори и първия небостъргач…

Фараонските мечти обаче бяха само заради неговата суета, както и заради суетата на всеки друг държавник, желаеш да остане величествено в историята. Балончо съзнаваше това, и затова имаше и други мечти – насочени към самия човек.

Страната щеше да стане богата. Много богата. Доходите на хората да се вдигнат и първо да се изравнят с тези в Империята, а после – да станат и по-високи. И това щеше да го осигури Балончо – като дар от консулата. Нямаше да трябва народът да работи повече и по-качествено, или пък да бъде по-предприемчив. То това за този народ беше почти неизпълнимо поне в следващите 2-3 века. Но с такъв велик лидер, нещата щяха да се подредят заради лидера, а не заради народа. Щяха да вземат субсидиите от Империята, щяха да привлекат частни инвестиции, щяха да превърнат страната в икономически Рай, който да концентрира огромна част от глобалните парични потоци, и да направи хората богати и щастливи. Балончо щеше с пари и заплати да компенсира страданията на хората, след толкова години управление на некадърници и корумпирани.

Но то не е достатъчно да си богат, за да си щастлив. Трябваше да има и ред, и спокойствие. Това беше най-болната тема за Балончо, защото в миналото бе бил стражар, а и защото бе достоен ученик на великия Живака, при който страната бе една от най-спокойните в света. Трябваше да има спокойствие, и Балончо вече виждаше как ще стане. Ще сложи стражар на всеки ъгъл, всяко мръдване, всяка стъпка на всеки щеше да се следи. И глоби и безмилостни наказания за нарушителите, от които щеше да се плаща на стражарите. То и в момента в държавата стражарите бяха 3-4 пъти повече от средното за Империята, но Балончо беше убеден, че те не са достатъчни. Колкото повече стражари, толкова по-добре. Една държава, в която всички са стражари, макар и не всички униформени, беше идеалът на Балончо. Една държава, в която хората са дори доброволни стражари, следят се едни други и се донасят на властта, така щото никой никога и по никакъв повод да не може да наруши закона. Ех, колко хубаво е да си стражар, и да мислиш като такъв. Това беше и нещото, което Балончно можеше най-бързо да направи. Затова мислеше да го възложи на Цветарий – най-верния му слуга. А и доколкото страната беше в икономическа криза, и много хора нямаха работа, кандидати за стражари щеше да има. Ред идваше, ред… И топлеше сърцето на Балончо.

Разбира се, всяко такова увеличаване на стражарите, а също и новите пътища и подземни железници, струваха пари. Но Балончо нямаше да позволи сметката да платят данъкоплатците. Щеше да издои Империята, както и да вземе парите на мафиотите и изедниците.

Империята беше съставена от херувими, които само чакаха някой да поиска пари, и като го видят, че е добричък и честен, веднага щяха да му дадат. Те бяха наказали стария консулат, защото го виждаха, че не е добър и честен, но Балончо… Него щяха да наградят. Щяха… Нищо че то и другите нови членки на Империята, и те не можеха да си получат обещаното от Империята, ако и да не бяха толкова безчестни като стария консул и Сокологлу.

Имперските чиновници от много години бяха въвели толкова строги и непробиваеми правила, че никой не можеше да вземе нищо от тях, без те да благоволят да му го дадат. Това беше част от корупцията на самата Империя, в която размахът на злоупотребите беше много по-голям от този в държавата на Балончо, но която по някакво странно стечение на пропагандата, я изкарваха едва ли не абсолютно честна и безкомпромисна. Всъщност истинската истина беше, че не само тази държава, а и другите нови членки, не вземаха много от Империята, защото още не бяха усвоили добре корупционните схеми и не можеха толкова ефективно да дават на кой колкото трябва. Нещо, което старите членки бяха усвоили от десетилетия. И които дори използваха новите членки като боксови круши, с които да отклоняват общественото напрежение и недоволство към корупцията на Империята, на която се гневяха и собствените им граждани.

Но Балончо щеше да успее. Щеше да вземе парите на Империята и да направи народа си богат. Щеше да го направи, независимо, че размерът на парите беше такъв, че и всички да се вземат, щяха да са трохи в сравнение дори с мизерната настояща баница на народа. Но нали пропагандата беше за големите пари на Империята, и всеки вярваше в тях. Тази вяра заразяваше дори лидерите, и дори големите лидери. Ех какви пари идваха…

Парите на империята бяха една голяма измама за народа. Те бяха пари, поделяни между имперските и местните чиновници, и някаква безкрайно малка част отиваше за народа. Но като пропагандна конструкция и илюзия, в която да вярваш, бяха нещо неповторимо… Ех какви пари идваха…

А какви пари щеше да вземе от мафията… Милиарди, милиарди, милиарди се крадяха. Скрити данъци, мита, акцизи. Източени чрез държавни поръчки. Комисиони, бордове, рушвети… Всичко това щеше да се спре от Балончо, с изключение на дребните малки отклонения, които трябваше да се направят, в името на новия консулат. Но всичко друго, абсолютно всичко щеше да се спре и парите да отидат за народа. Каква манна небесна имаше в мафията…

Тя мафията и тя беше една голяма илюзия. Не че я нямаше, но то на света нямаше случай именно тя да е станала източник на сериозни пари за народа. Не че нямаше пари. Но мафията винаги беше няколко „дължини” преди всеки възможен управник, ако ще и най-големият диктатор да беше. Мафията, всъщност не е коректно да се ползва този термин, това беше по-скоро някакъв вид сива икономика, която в основата си не е незаконна, но например не плаща данъци, та „мафията” имаше армии от адвокати и счетоводители, които намираха дупките в законите, още докато те се подготвяха в Сената. И едва излязъл новият закон, целящ да спре поредните измами, той вече беше „схрускан” и бяха готови новите схеми за измами. Така законът се превръщаше единствено в популистко послание, което да гали душата на тълпата, че нещо се прави. И това беше по целия свят така и то беше родило две велики мисли на древния мислител Тацит. Едната беше, че „колкото е по-корумпирана държавата, толкова по-многобройни са законите”. А другата, че в „пропадащата държава има най-много закони”. Но разбира се, Тацит не можеше да бъде сравняван по интелектуална тежест с Балончо, и великите идеи на Балончо бяха велики, именно защото бяха в обратна посока. Едни яки закони щеше да измисли, едни яки чиновници да ги прилагат, едни стражари до всеки чиновник… И така – край с „мафията”, а парите и за народа.

Всъщност, цялата история около парите на „мафията” беше една уникална шега с народа. Защото мафията, притисната от конкуренцията вътре себе си, реално вече беше върнала повечето пари на народа. Не доброволно, а просто защото такива бяха правилата на играта. Никой мафиот не можеше да избяга от конкуренцията. Като имаше възможност да се заобиколи законът, правеха го много нарушители, и един друг се избутваха от пазара. В тази пропаднала държава и мафиотите имаха причини да са недоволни от нея, защото нямаше кой да налага закона на „другите”, и да спира съперниците. Държавата не спазваше основния си дълг към мафията – да помага на едни, и да е безкомпромисна към други, та едните да имат предимство. Не че не опитваше. Но администрацията беше толкова пропаднала – именно за да не пречи на мафията, че не можеше да опази и самата мафия от другата мафия. Изобщо – пълна мафиотизация. Тя естествено намаляваше печалбите. Като всички вкараха нещо по-евтино и без данъци и мита, просто ползваха това като конкурентно предимство, за да продават по-евтино. Те не прибираха печалбата за себе си, а я намаляваха, за да останат на пазара, за който драпаха и други вече готови с контрабандна стока. Т.е. неплатените данъци реално водеха до по-ниски цени за народа. Някои зли езици дори твърдяха, че всъщност в държавата законен бизнес няма, защото има толкова много контрабанда, че нейните по-ниски цени правят невъзможен законният бизнес. Т.е. нивата на печалба са сведени до минимум, дори с предимството на контрабандата, и ако и данъци трябва да платиш, си фалирал. Та по неизбежната ирония на конкуренцията, голяма част от покварата в търговията се превръщаше в по-ниски цени за народа и реално въпросните „откраднати” милиарди бяха само виртуална величина, която не съществуваше никъде.

Балончо обаче, а също и новата звезда на хоризонта – дон Сандано, много обичаха да говорят за контрабандата и за това какви милиарди изтичали от там. И се бяха заканили да спрат „течовете” и да попълнят бюджета. Но пропускаха да съобщят на възторжената тълпа, че това попълване ще е за нейна сметка, защото ако искаха да съберат тези пари, те пак от народа трябваше да ги вземат – като вдигнат цените. Разбира се, никой не споменаваше този дребен детайл. Всички виждаха само едни фантастични милиарди, висящи във въздуха и чакащи някой да ги вземе и раздаде на народа. И народът, нали и той далеч по-умен от Тацит, та и си избираше тези обещатели. А мафиотите само стояха отстрани, гледаха, и плащаха все по-добре на счетоводителите, за да им съхранят парите. Плащането обикновено си струваше…

Но тъй или иначе, мечтите на Балончо никой не можеше да му отнеме. И той витаеше във въздуха и мечтаеше какви големи велики неща ще построи с парите на „мафията”. Виждаше едни мафиоти в затвора, които дори и от там продължават да изкарват пари, които Балончо да отнема със стражари и пред камерите на телевизиите. Виждаше една безкрайна борба с врагове, след всяка победа, над които следваше огромна плячка, която той триумфално да занесе като римски цезар в столицата си, и да хвърля монети на бедните. Ех, какво величие, какво величие… Какво величие в новия консулат…

Къщата на Балончо беше в едно от сателитните селища на столицата. Там той се наслаждаваше на чистия въздух, вдигаше тежести, помпаше мускули и тичаше редовно. Но на сърцето му беше болно от мръсотията в столицата, и в другите големи градове. И се беше зарекъл, че и това ще оправи. Балончо обичаше чистата природа, ако и да си падаше по тежките джипове, които най-много мърсяха. Той щеше да почисти страната от прахта, пушеците и боклука по улиците. Трябваше си това, и имаше план – отново за сметка на имперските субсидии. Щеше да построи заводи за отпадъци, регионални депа, пречиствателни станции, щеше да почисти коритата на реките, щеше да вдигне всяка хартийка от улицата. Щеше да е слуга на народа, който не беше виновен за абсолютно нищо от замърсяването, а само беше негова жертва. И за всичко щеше да плати Империята, която имаше бездънна торба с пари, чакащи да очистят цапането на цяла една нация. Щеше да светне столицата. И Балончо щеше да го направи, така че никой от столичани да не си мръдне и пръста за това. С магическа пръчка и с имперски пари. Беше го обещавал, беше го гарантирал, и народът за това беше гласувал. А като си гласувал за нещо, значи си си свършил работата за това то да се случи…

Решението на проблемите беше в Балончо, и той осъзнаваше това. Затова и обещаваше, обещаваше, обещаваше – даваше всичко на тълпата, и вярваше че е негов дълг да го изпълни. Вярваше, че великата му мисия е да оправи всичко що беше разсипано и да изгради един нов свят, основан на най-добрите му помисли. Не си ли струваше, заради тези мечти, да си затвори очите пред някои дребни изключения, нужни за да изхрани съюзниците си. Струваше си. Нали за народа го правеше… Струваше си…

Телефонът иззвъня. Беше Цветарий:

-Гай Балоний, имаме проблем. Дон Божидарий и патриций Рашидий се скараха за министерството на изкуствата. Никой не ще да отстъпва…

Започна се. Свърши се часът на мечтите.

Продължава...Скоро...

17.07.2009

Submit to FacebookSubmit to Google PlusSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Powered by Bullraider.com

Политически блог на


Добри Божилов


Free business joomla templates