Могат ли емигрантите да спасят България?

Големият проблем на страната ни е, че преди да иска пари трябва да се научи да ги ползва

     Една на пръв поглед екзотична идея започна да циркулира в последните дни в българското общество. Емигрантите да дойдат да спасят държавата от пълния разпад, пред който е изправена. Самото магическо послание, изразено в цифри, (каквито българинът много обича да слуша), е че ако 1 милион емигранти дадат по 1000 долара на година, това значи 1 милиард долара на година чисти пари - много повече от сумите, идващи от МВФ, Световната банка, ЕС и пр.
     Очевидно е, че от една страна, подобни желания са пряко следствие от негативното свойство на националния ни манталитет винаги да очакваме някой друг да ни свърши работата и да ни "оправи". И след като щафетата на очакването мина през всевъзможни субекти, в чието богатство бяхме втренчили отчаян взор, сега накрая стигнахме и до емигрантите. До същите онези наши онези сънародници, които "системата" безмилостно прогони, които започнаха от абсолютната "нула" в едни чужди общества, и които постигнаха всичко, въпреки своята държава. И от същите тях, които сега същата "система" очаква отново да я спасят.
     От друга страна обаче като икономическа хипотеза и потенциален източник на растеж, идеята никак не е необоснована.
     Факт е, че основният проблем пред който е изправена българската държава, е безпаричието. Просто няма пари за нищо. Няма капитал за инвестиции, няма оборотен капитал, няма за обучение и получаване на ноу-хау, няма за сигурност, няма за поддържане на здравето на работната сила, няма за нищо. Проблемът на България е, че тук почти никакви пари не се "въртят", ние някак си сме извън, или встрани, от кръгооборота на международния капитал, и няма как да влезем в него. Няма, основно поради вътрешни фактори, които отблъскват всеки потенциален инвеститор, но и поради някои външни, свързани с общата нестабилност на региона. Тези проблеми няма тенденции в обозримо бъдеще да се променят и затова е логично да се търсят някакви възможни източници на пари, които така да се каже, да се ръководят от емоционални и малко по-патриотични мотиви.
     Българските емигранти все още са част от България. Поради особеностите на технологичното развитие на света, и основно на комуникациите, стана възможно нашите емигранти да са в произволна точка на света и пак да се чувстват свързани с България. Времената на тоталната изолация и откъсване от корените минаха и обективно погледнато, като се съобразяваме с правилата на новия свят, можем спокойно да окачествим българите в чужбина просто като наши сънародници, работещи малко по-далеч от родните си места. Т.е., виртуално възприемани, българите в чужбина дори не са емигранти, а са част от българското общество, намираща се извън границите на територията, наречена България.
     Но самата територия на държава като такава все повече губи значението си в новите условия на света. Европейският съюз тотално зачеркна всякакви граници и вече изгражда статута на европейския гражданин. Т.е. примерно един испанец, отишъл да работи в Германия не е емигрант. По същия начин се прехвърлят мостове и през самия океан - един германец или французин, отишъл да работи в САЩ, не е емигрант де факто. Развитието на глобализационните процеси поставя под натиск за преосмисляне самите понятия общество, държава, нация и пр. Всъщност под българско общество трябва да се разбира обществото съставено от българи, а не само тази част от него, която е в България. По същия начин няма защо да ограничаваме и границите на самата ни държава. Защото държавата освен територия е и граждани. А ако 1 милион нейни граждани са в чужбина, значи и тази държава се е разширила в чужбина. Което ни най-малко не означава, че нацията и националността на българите се е променила.
     Възприемането на емиграционната диаспора като нещо отделно е израз на все още недораслото мислене на частта от нацията, която си е останала тук. Това не е ненормално по принцип. В България остават предимно по-консервативните хора - пенсионери, малцинства, по-бедни и необразовани, както и една супер елитна върхушка. За подобно общество е нормално по-трудно да възприема новите реалности. Което обаче ни най-малко не значи, че те не са факт.
     Като цяло погледнато, българското общество върви към подобрение. Тези 1 милион емигрирали през последните 13 години очевидно са си намерили пътя в живота и така да се каже, "са се оправили". Техният стандарт не е мизерен и те лека полека придобиват статута на гражданите на най-напредналите общества. Т.е. глобалната държава България върви напред и то никак не зле.
     Проблемът е какво да се прави с провинциалния двор, формално, политически и географски, наречен България. Т.е. какво да се прави с условно казано "болната" част от глобалното българско общество.
     Ами тя трябва да се лекува. Няма друг начин. И като при всяко едно лечение, и това се извършва от здравата част. Т.е. чисто прагматично погледнато, не е нерационално да се очаква именно емиграцията - като най-здрава и жизнеспособна част да стане "доктора".
     При подобни надежди обаче не трябва да се забравя и основния принцип на медицината - докторът не лекува, а само помага болният сам да се излекува. Неговото собствено тяло да се пребори с болестта и да оздравее. Защото каквито и лекарства да се наливат във вените, и в каквото и количество, ако тялото няма качествата и желанието да се пребори, никой не може да му помогне. Или дори и хипотетично да предположим, че 1 милиард долара започнат да се стичат всяка година откъм българската емиграция, ако нашите гърла разбират под помощ просто да изядем тези пари, ползата няма да е голяма. Т.е. нашето тяло трябва да е готово да поеме лечението и да му сътрудничи.
     Самите български емигранти имат мисленето на "доктора". Живеейки в добре уредени и стабилни общества с твърди правила, те ясно виждат разликата и проблемите на родината си. И виждат, че няма как да и помогнат, ако тя самата не се промени и не поеме по пътя на прогресивните общества. Просто колкото и пари да се налеят, те няма да сработят и няма да имат този положителен ефект, ако обществото ни си остане каквото е сега. Парите работят и създават благосъстояние, но в съответните условия. Те не са сами по себе си благосъстояние.
     Поради тази причина при настоящата ситуация не е реалистично да се очаква някой да дойде да дава пари. То не е и честно да се очаква, защото от тези пари ползата ще е много малка. Между впрочем ние дори и в момента даваме очевадни примери как и с пари не можем да се оправим, когато ги има. Така например от здравни вноски в Здравната каса има натрупани 800 млн. лева. В същото време не можем да си направим реформата така че те да се харчат рационално и да има нормално здравеопазване. Т.е. излиза че пари има, а здравеопазване няма!
     По подобен начин стои и въпросът с предприсъединителните фондове на ЕС. Годишно ни се полагат към 300 млн. евро от тях. Ние обаче усвояваме едноцифрен процент от тези суми!
     Защо тогава добрите хубави емигранти да започнат да дават? За какво да изливат средства или в някаква касичка, в която няма да се пипат, или направо в пясъка?
     Големият проблем на България е, че преди да иска пари трябва да се научи да ги ползва. И да ги управлява добре. И най-важното - да създава условия те да се управляват добре от техните собственици. Това е работещият модел на пазарната икономика. Каквато ние никак не сме.
     Просто отстрани погледната България е толкова ясна и прозрачна и предпоставките за трагичната картина са толкова очевидни, че изобщо няма какво да се обяснява. На българите в чужбина като чувства не може да им е нещо друго по отношение на България, освен "мъчно". Ей така - мъчно. Защото дори и да не са всички те патриоти, готови да помагат, между тях има и много такива. И мъчното им е, че не виждат как. Имат пари - 1000 долара на година не са много. Дори 2000, дори 3000. Но какво да правят с тях? Как да ги дадат, как да помогнат, на кого да помогнат, как да ги вложат и да видят, че благодарение на тях "Българийката" тръгва напред? Ние тук сме вперили поглед към тях, те са вперили към нас и някак си нищо не може да се направи, така че едното да иде при другото и заедно да си помогнат...
     Проблемът обаче всъщност изобщо не е само в подобно омагьосано разделение. То самото е част от по-голямото разделение между нас и нормалния свят. Защото освен българи-емигранти по света има и много други "доктори", които могат да помогнат. Но тялото ни не ги допуска до себе си. Парите нямат цвят и не миришат. 1000 долара дошли от японски инвеститор са си 1000 долара - същите като дошлите от BG емигранта. Но японецът не идва, защото не вижда какво да прави тук, как да се бори с убийствените закони, с корумпираните бюрократи, с мафията и с непочтената среда за бизнес. Защо мислим, че българинът ще може да се справи по-добре? Преградата пред едните пари е преграда и пред другите. Т.е. системата се получава малко като "всичко или нищо" - ако си оправим средата и икономиката, ще дойдат и двете. От едната страна ще е интересът, подплатен с патриотизъм, а от друга - интерес без патриотизъм. Ефект - почти еднакъв. Но ако не се оправим - нищо няма да дойде.
     Проблемът на "болния" е, че в неговото тяло доминират силите, нежелаещи той да се оправи като цяло, а гледащи само собственото си спасение. Без да се интересуват, че то не е възможно без цялостното излекуване.
     Типичен пример за това е огромната пенсионерска маса. Която очаква едно единствено нещо от държавата - да увеличи пенсиите. И тъй като това е най-голямата и определяща електорална сила, държавата по същество води про-пенсионерска и анти-всякаква друга политика. Данъците са високи, образованието на младите затъва, няма работа и пр. Резултатът от това е леко нарастване на всички пенсии през определен период от време. Но в същото време цялостният държавен организъм загива. Младите се изнасят, бизнесът загива, данъци се плащат все по-малко. Общото влошаване на организма води да влошаване и на състоянието на условно казано "привилегированата" част от него. И тя вече не е привилегирована. Да, пенсионерите получиха по-рано пенсия, да получават си я редовно, да тя расте бавно. Но колко е в края на краищата тази пенсия? Средно 100 лева месечно. И с тия пари може ли да се живее? Не може, но никой пенсионер няма да се откаже от пенсията си и да се върне на работа. И всичко скачат, когато някой тръгне да прави реформа, вдигаща пенсионната възраст.
     Друг тежък негативен пример е огромният и непроизводителен управленски апарат. Всеки чиновник гледа да си пази мястото, въпреки че мнозинството от тях виждат, че нищо не вършат по цял ден и само чакат да свърши работното време. И тъй като чиновниците са тези, които управляват държавата, то и никаква реформа не може да мине. На тях им е изгодно да взимат постоянни заплатки, да ходят в командировки, да взимат рушвети от той или от оня и да си живеят. Така те си живеят, но средата която ги храни умира. И те дори не могат да усвоят готовите пари дето им идват от чужбина та да я подхранят малко тая среда.
     По подобен начин стои и въпросът с престъпността, която никой не ще да бута, с корумпираните държавни поръчки, болници, митници, култура и пр. - всички драпат само за себе си и никой не мисли за общото. И всички заедно затъват. Както пишеше на един столичен графит: "Спасението поединично е масова гибел..."
     Освен емигриралите в чужбина, българското общество има още поне една здрава част, която се намира вътре в собственото му тяло. Все още. Това са около 1 милион души, работещи в самата държава. Толкова са "чисто работещите" като се изключат всевъзможните техни храненици в администрацията и в другите необходими, но непроизводителни (и на моменти доста раздути), звена. Тези хора са (сме) онази част от тялото, която иска излекуването му. И причината е много проста - техният интерес като печалби и доходи е пряко свързан с излекуването. Защото в момента те хранят всички останали и поддържат все още живо болното тяло. Ако то се излекува, на тях ще им стане по-леко и ще им се подобри положението.
     Проблемът обаче е, че тези хора не са значителна електорална сила, а и са по-пасивни политически. Много от тях си гледат бизнеса и изобщо не гласуват. Други пък се чудят кога и те да тръгнат в чужбина. Трети са просто отвратени.
     Ако хипотетично предположим възможността от съществуването на съюз между здравата част на българската нация, намираща се в чужбина, и тази - тук в България, е възможна някаква промяна. И то промяна към много добро, защото 2 милиона успели или желаещи успеха българи не са малко. Но въпросът е може ли изобщо едната страна да партнира на другата. Тези които сме тук, сме доста далеч от лостовете на властта. И няма тенденции да се приближим до тях. А без власт, няма как да партнираме на тези отвън. Те пък никога няма да дадат подкрепата си на настоящата олигархия, доказала пълната си непроизводителност и неспособност да помогне с каквото и да било на народа си. Получава се нов омагьосан кръг, единственият видим изход, от който е леталният край за всички болни части рано или късно. Т.е. избягалите ще се спасят. Здравите тук и те ще се спасят - било като се изолират, било като и те избягат. А болните просто ще си идат. Натам сме тръгнали с настоящото си късогледство и взиране само в собствените проблеми и в чуждите пари, които да ни дойдат наготово.
     Но тъй като тези пари трябва да бъдат дадени от хора, които първото нещо, което са научили на запад, е че няма нищо "наготово", то очевидно и те вървят към статута на поредна мечта дето няма да се сбъдне. И ще я добавим в реда на другите, от които чакахме да ни оправят - СССР, НАТО, ЕС, САЩ, МВФ, арабският пазар, Н.В. Цар Симеон II...
     Реалистично погледнато, ако не стане някакво чудо, което да изведе начело на българското общество неговите прогресивни сили, това общество няма бъдеще. Има се в предвид обществото намиращо се в България. На този етап за съжаление чудеса на хоризонта не се задават. Дори и след царя, народът се гласи да гласува за лява политика, въпреки че е ясно, че условия за такава няма. Десните сили пък едновременно са разцепени, а дори и да дойдат на власт не се държат като десни, а като поредната партия на поредната егоистична част от тялото, вгледана само в себе си. От трета страна избирателната и политическата система не допуска навлизането на нови играчи. Крайният резултат от всичко е капсулиране на болния като болен. Но нека все пак вярваме малко в чудеса.
     А ако те не се случат, нека все пак да благодарим на глобализацията, която позволи да мнозина българи да се спасят физически и едновременно да не загубят съвсем връзката си с българското. И в крайна сметка, ако останем българи, няма значение дали нашето общество в бъдещето ще бъде виртуално или реално, дали самата държава ще оцелее и дали ще живеем на едно място или разпръснати по света. Все някой ще остане и ще има някакво бъдеще. Това е което е сигурно, независимо дали 1 милион емигранти започнат да дават по 1000 долара годишно. А ако започнат, т.е. ако все пак нещо добро и умно е станало там, където ще ги дават, значи в крайна сметка щастието ни се е усмихнало и ще можем да си запазим и традициите на реалната държава като една солидна основа и за виртуалната.
     
     Добри Божилов
     14.11.2002 г.

Submit to FacebookSubmit to Google PlusSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Powered by Bullraider.com

Политически блог на


Добри Божилов


Free business joomla templates